Невероятният мозък, невронауката и биологичните основи на поведението

През цялото съществуване на човешката раса, хората са се интересували от поведението на другите. Запомняли са полезни неща и са ги имитирали. Виждали са вредни и са се стремели да ги избягват. Адаптирали са се към средата и така са повишавали шансовете си за оцеляване. В своя най-широк и динамичен аспект, човешкото поведение се отнася до начина, по който индивидът взаимодейства със света в отговор на вътрешни или външни стимули. Поведението обхваща набор от действия, мисли, чувства и реакции, които се проявяват в различни контексти. Хората постоянно се стремят да получават положителни емоции и да избягват отрицателните. Понякога удоволствието се отлага и се вършат недотам приятни неща в името на по-голяма цел. Например заплатата, която е материален стимул за положените усилия. Друг път се търси удоволствие за сетивата - любима храна, музика, изкуство или пък има социална насоченост - внимание и одобрение от другите. Различната форма на поведението е без значение защото от функционална гледна точка в нервната система се случва едно и също. Мозъкът не прави разлика между парче шоколад и лайкове от социалните мрежи. Задействат се едни и същи центрове, които произвеждат едни и същи невротрансмитери, свързващи едни и същи невронни мрежи, които ни мотивират да търсим повече или по-малко от дадено изживяване. По този начин мозъкът се приучава към определени мисли, чувства и реакции.

Поведението е всичко – не само това как реагираме на социални ситуации, решаваме проблеми, изразяваме емоции или създаваме взаимоотношения, но и чисто физиологичните реакции на организма като изпотяване или настръхване. Някои от тези поведения са автоматични и жизнено необходими за оцеляване, като дишането или регулирането на телесната температура. Други също са витални, но същевременно подлежат и на съзнателен контрол, което позволява отлагането на въпросното поведение за по-подходящ момент. Например храненето или сънят. Но това, което отделя човека от животните са сложните поведения подчинени на някаква цел. При тях се задействат висшите функции на централната нервна система (ЦНС) - памет, внимание, логическо мислене, планиране и същевременен контрол и наблюдение над собствените мисли, чувства и действия.

За да се изпълни дори и една най-проста задача като например да се отиде до магазина за хляб, се задейства целия набор от когнитивни умения, които е развил даден индивид през живота си. Той трябва да се сети, че му липсва нещо (хляб), да планира ходовете си спрямо нуждите (глад), контекста (магазин, работно време), и да изпълни замисленото (контрол и наблюдение). И въпреки, че това се случва за милисекунди в мозъка и ни се струва като нещо тривиално и автоматично, всъщност е възможно благодарение на биологично заложени механизми, които са еволюирали достатъчно за да ни позволят, не просто да се адаптираме и оцеляваме, но и да се развиваме като вид.

Но как се е случило това? По какъв начин са се формирали поведенията? Отговорът е елементарен и логичен. Чрез повторения. Мозъкът подсилва невронните пътища на действия и мисли, които се повтарят и отслабва тези, които не се използват. Като тренировка във фитнес. Доставя се по-голямо количество хормон на растежа към мускулните групи, които се натоварват повече и по-малко към тези, които не се натоварват. Така мускулите, които се ползват редовно заякват повече за да посрещнат нарасналите нужди на организма. В същото време се кодират и последователност, интензитет, продължителност и други характеристики на действието. По този начин се заучава абсолютно всяко едно движение - от бебешкото лазене и речта в детска възраст, до сложните и понякога наглед невъзможни неща, които правят някои професионални спортисти.

В същото време, не всеки може да стане професионален спортист. Нужни са един особен вид мотивация и воля за да се постигне това. Както е нужен друг специален вид за да станеш лекар. Или програмист. И така нататък. Различни чувства, мисли и нагласи, които обаче, в основата си са просто друг вид поведения, появили се по познатия начин. Чрез поощряване, наказание и повторения. Тези „вътрешни“ поведения са се формирали с помощта на нашите когнитивни умения – памет, внимание, гъвкавост и логическо мислене. Всяка една по-сложна мисъл или емоция се дължи на няколко от тези основни способности. Най-важните, както и най-поддаващите се на тренировка, са паметта и вниманието. От тях зависи основното умение да научаваме нови неща, както и да използваме предишен опит. Но тези когнитивни способности не са даденост. Хората се раждат само с темперамент. Така се наричат структурните и функционални особености на нервната система, които характеризират начина, по който всеки различен индивид реагира на околната среда. От тук нататък, съвкупността от биологични характеристики и личния опит развиват когнитивните умения и изграждат човешкия характер.

Стигаме до най-невероятната способност на нервната система наречена мозъчна пластичност. Мозъчната пластичност, известна още като невропластичност, се отнася до забележителната способност на мозъка да се реорганизира и адаптира през целия живот в отговор на преживявания, учене, наранявания или промени в околната среда. Този процес включва образуването на нови невронни връзки, укрепване или отслабване на съществуващи, а понякога и генериране на нови неврони (неврогенеза), предимно в специфични области като хипокампуса. Невропластичността е от решаващо значение за ученето, адаптирането и възстановяването, като подчертава динамичната природа на мозъка и потенциала за промяна през целия живот. Овладяването на ново умение, като например свиренето на инструмент или нов език, е резултат от пластичната адаптация на мозъка. И това се случва през целия живот! Не само през ранното детство, но и в зряла възраст се запазва значителен капацитет за мозъчни промени, особено в отговор на усвояване на нови умения или възстановяване от наранявания. Например, след инсулт мозъка може да пренасочи функциите от едни увредени области към други неувредени. И така след травма или нараняване, невропластичността позволява на мозъка да се реорганизира, като потенциално помага на хората да си възвърнат загубени функции.

При психологическите интервенции само поведенческите терапии използват невропластичността и точно затова, те научно доказано са най-ефективни. Съществуват 3 генерации и над 10 вида поведенчески подходи адресирани към различен вид проблеми, от невербални психиатрични пациенти с тежки невродегенеративни синдроми до леки затруднения, фобии, тревожност или панически атаки, които обаче в основата си се свеждат до една и съща цел – елиминиране на вредни поведения и изграждане на нови по-адаптивни такива. При поведенческите подходи се търсят се реалните причини и последствия от дадено поведение и после се въздейства върху тях, директно или индиректно. Терапевтите насочват човека към настоящето, към изграждане на актуална оценка на себе си, събитията и средата. Дават му активна позиция и възможност да поеме отговорност и контрол върху собствените си мисли, чувства и поведение. По-високото ниво на осъзнатост позволява изграждане на една по-адекватна реалност, използване на различни гледни точки и нови стратегии за справяне с настоящите задачи. Това се случва постепенно, с малки стъпки и чрез много повторения, но промените са трайни и измерими, защото говорим за видими с просто око разлики като например здравословно състояние, физическа форма, професионални развитие, лични отношения и т.н.

Чрез когнитивен тренинг и поведенчески техники могат да се пренасочат дисфункционалните невронни вериги, да се модифицират вредните поведения при състояния като депресия, тревожност или зависимости и да се изградят полезни навици на тяхно място. Това позволява постепенното разгръщането на собствения невропластичен потенциал, води до по-голяма удовлетвореност от живота и в повечето случаи може да се случи без медикаментозни средства. Точно затова, в световен мащаб, единствено поведенческите терапии са с медицински статут като реално функциониращи и с доказан лечебен ефект.